Една нация, макар и разделена

Преди няколко дни в Дневник се появи статия от Джон Лойд, гостуващ редактор във Файненшъл таймс“, по повод на събитията в Египет. В тази статия бе споменато нещо впечатляващо:
„Там, където преходът към демокрация е успявал, това е зависело от мрежата от мълчаливи или публични споразумения между враждуващи сили.“
„Вижте Чили след референдума от 1988г., с който бе отстранен от власт ген. Аугусто Пиночет; или Бразилия, в която през 70-те и 80-те години военните бяха принудени да отпуснат хватката си върху властта; или в наши дни Тунис, където религиозни граждани бяха толерантни към държавата и тя беше толерантна към тях след свалянето през 2011г. на президента Зин ал Абидин Бен Али. Във всички тези случаи хората, които не се харесваха или си нямаха доверие, осъзнаха, че повече не харесват и нямат доверие повече на авторитарния си лидер и се обединиха в революции, след които да изработят начин да живеят заедно в демокрация.“
Няма как да не направиш незабавна препратка към нещата в България през последните 20 години. И тъжно да откриеш, че „враждуващите сили“ у нас забележително рядко са постигали мрежа от публични споразумения. Може би доста по-често – мълчаливи.
Политическата среда у нас е била подавляващо белязана от жестове на непримиримост, отколкото на помирение. Идването на демократите в началото на прехода бе посрещнато с недоумение и желание за реванш от „старите сили“. След това СДС-рите искаха да направят България само за тях си. Беров ме много мразен от последните и сякаш само Виденов успя да направи така, че да има някакви наченки на съгласие през 1997. Но на каква цена… Костов, макар че трасира пътя на България консенсусно напред, бе намразен заради очевидната си неспособност да обуздае развилнелите се нови СДС-ри. След това, от „Царя“ нататък, политиката започна да се прави в името по-скоро на икономически кръгове. Вакуумът от публичните споразумения започна бавно да се замества от тайни съглашения. Но поне имаше цел – очакването за влизане в ЕС хвърли прах в очите на хората, докато въпросните кръгове се окопаваха, за да могат да се вместят удобно в разширените парични европейски пространства. И успяха – след Тройната коалиция насам вкупом започнаха да бъдат мразени тези, вече наричани с привкус на мистика „олигархични“ кръгове. Под влияние на новопоявилото се усещане за явна несправедливост, на крилете на което дойде Бойко.
Идеите за общо политическо бъдеще, които са фундаментални за самосъзнаването на всяка нация, отстъпваха пред реваншизма да отмъстиш на предишните. Политиката – да правиш промени за доброто на народа, наистина, белязани от твоята политическа доктрина – се обагри в измерението да прецакаш виртуалния виновник за неслучилите се очаквания. Негативизмът – от една страна, срещу богатите и успелите (и предишните, естествено); от друга, срещу комунистите и ченгетата, ескалира в сегашните дни в неадекватните назначения на новия кабинет (да смажем ГЕРБ!) и, разбира се, в поведението на „кворумния донор“ Волен, по израза на Иво Инджев. Също и в нелепите усилия на „дясното“ да се отлепи от дъното, пак на базата на „анти“. Коментарите във форумите станаха преизпълнени от убийствени квалификации, задушаващи всяка свежа идея в зародиш. Хейтърството стана отличителна мярка за българския обществен и политически дебат.
Съответно, Орешарски бе демонизиран (не че нямаше защо). А на последните протести набързо бе турен знак „организирани“ – от ГЕРБ, от Прокопиев, от Бориславова, от мистичната клика „Типинг пойнт“. Дърева обвини улицата, че нямала социални искания. А когато Президентът зае позиция в полза на протестиращите, му поискаха импийчмънт. Накъде…
Типинг пойнт е книга на Малкълм Гладуел, излязла на български под заглавието Повратната точка. В нея се анализира подхода, чрез който се организират масови кампании. Доведеш ли съзнанието на потребителя до точката на мания и истерия по новия продукт, услуга или идея, дето искаш да продадеш или наложиш, си достигнал до повратната точка, от която няма връщане назад. Белег на успеха, с усещане за тайното кукловодство на масовия потребителски вкус.
Малкълм Гладуел има и друга книга, Проблясък (Blink). Тя е за интуитивните решения, които често са по-успешни, отколкото дългите аналитични пътеки за вземане на решение. В тази книга има една глава, посветена на дълготрайността на брака – в зависимост от анализа на поведението на новобрачни двойки. „Хората са в едно от двете състояния по време на връзката си. Първото бих нарекъл ‘наделяващ позитивен сантимент’ – когато позитивната емоция надделява над раздразнението… Или ‘надделяващ негативен сантимент’, когато дори сравнително неутрални неща, които партньорът казва, биват възприемани за негативни. При второто състояние хората си правят дълготрайни заключения един за друг. Ако брачният партньор прави нещо позитивно, той прави добрината с егоистична цел… Ако едната страна се опитва да поправи някаква грешка, това се възприема като враждебна манипулация от другата.“
Липсата на гъвкавост, според Гладуел, е основната причина за рухването на браковете. Според разработената от един психолог – Джон Готман – система, чрез наблюдението на една двойка само 15 минути с 90% точност може да се предскаже дали те ще бъдат все още заедно след 15 години. Системата проучва думите и жестовете в разговора и ги класифицира от гледна точка на раздразнителност и негъвкавост.
Само думите и езикът на тялото са достатъчни с огромна точност да определиш дали бъдещето на двама ще бъде общо.
Ако интуитивно приложим този анализ за нещата у нас, могат да ни побият тръпки.
Сигурно още има време за национално съгласие. То съвсем сигурно минава през търсенето на думи и действия с по-малко омраза. Съвсем сигурно означава олекналият кабинет да си иде, в полза на някакъв общ формат, популярно наричан експертно управление. С кратък, но ясно заявен мандат. Но означава също и „десните“ да намерят онези идеи за бъдещето, които не започват с „анти-“ и „де-“ (деолигархизация, демафиотизация и пр.). А може би – да не се именуват „десни“, или „реформатори“, че от тези думи половината общество го побиват тръпки.
Нито сложните коалиционни формули, нито изгонването на чуждите инвеститори, нито забраната на партии (пази боже), нито свикането на Велико Народно Събрание ще бъдат успешни за това, което се случва сега у нас. Не ходове или политически инструменти, а позитивни идеи, приложими към огромната част от хората, ни трябват. Да почувстваме, че имаме сили сами да се справим със съдбините си, въпреки „омразните предишни“. Които може и да не са толкова омразни. Все пак са българи.
Ако искаме след петнадесет години да бъдем една нация, макар и разделена сега.