Защо гласуваме, все пак

Страхувам се, че дебатът, започнал след предложения от президента Плевнелиев референдум за начина на гласуване потръгна в крива посока.

Въобще от самата начална идея на президента – да предизвика референдум, на който да се обсъждат елементи на системата на гласуване – най-смислена изглежда идеята изобщо да има референдум. Трите поставени въпроса като че ли се плъзгат край главната цел, а тя очевидно е да се съживи избирателната активност. И да се върне доверието у избирателите към системата и към демокрацията изобщо. Дали обаче активността ще се увеличи след въвеждането на „задължителност“, „мажоритарност“ и „електронност“?

Нека първо помислим защо всъщност хората гласуват.

Нашумелият популярен икономист Стивън Левит (Фрийкономикс!), известен с безпощадните си анализи на масовите заблуди, предразсъдъци или измами, пише по този повод:

„Да гласуваш означава да платиш цена – да изразходиш време, усилия, загуба на производителност – и това без да ти донесе някаква възвращаемост, освен някакъв смътен смисъл, че си изпълняваш „граждански дълг“. Рационалният индивид би следвало да се въздържа от гласуване.“

Едва ли точно твоят глас ще преобърне резултата – случаите, в които един глас е решавал изборите, са просто статистическа екзотика. Още повече – когато балансът на дадено гласуване е съвсем тънък, казусът се изземва от ръцете на избирателя и се решава от други органи. Помним как президентските избори в САЩ през 2000 бяха всъщност решени от съда.

Теорията за обществения избор вижда гласоподавателите като рационално незаинтересувани. Ако човек гласува, той понася сигурен разход при несигурна изгода.

И все пак хората гласуват, и то в многочислени проценти. Защо? В опита си да обясни този икономически парадокс, Стивън Левит разсъждава върху три възможности.

1. Може би не сме много умни, следователно вярваме погрешно, че нашият глас ще повлияе на изборите.
2. Може би пускаме бюлетина със същата нагласа, с която си купуваме лотарийни билети. От финансова гледна точка тотото е лоша инвестиция. Обаче пък носи настроение, което е със сравнително евтина стойност: за цената на тото фиша си купуваш правото да пофантазираш как ще изразходиш печалбата – по същия начин фантазираш, че твоят глас ще има някакво влияние върху политиката.
3. Може би гласуването ни носи социализация – вярваме в идеята, че това е граждански дълг, че ако хората гласуват е добре за обществото, дори да не е особено добро нещо за индивида. И затова чувстваме вина, ако не гласуваме.

Можем да добавим още възможности – като усещането, че ако не гласуваш, ще предадеш своята вяра в дадена идея, ще предадеш принадлежността си към „твоя отбор“. Ако пък гласуваш и „твоята идея“ спечели, ще имаш вътрешен порив за ликуване. И ще „натриеш носа“ на онези от другия отбор.

Излиза, че хората гласуват не толкова водени от икономическата рационалност на даденото действие, а по други, по-скоро социални подбуди. Изглеждащото безмислено поведение на отделния индивид, когато бъде сумирано чрез действията на много други индивиди, придобива ясен смисъл.

Средният избирател е не толкова „рационално незаинтересуван“, той е по-скоро „рационално нерационален“, според Робърт Каплан, професор по икономика в университета „Джордж Мейсън“ в САЩ. „И избира политики, свързани с няколко предразсъдъка.“

Не са ли предразсъдъци схващанията, че чрез задължителни, мажоритарни и електронни избори ще увеличим активността и изобщо ще върнем доверието в политическата система?

Не бих навлязъл в сферата на рационалните електорални сметки – колко гласа или колко процента в повече ще се получат. Принципната позиция тук е, че възприемането на която и да е от тези три технически мерки отмества смисъла на гласуването встрани от главната цел – разбирането на демокрацията като социална съпричасност.

Задължителното гласуване заменя усещането за граждански дълг с някаква натрапеност, въведена чрез законово задължение. Последното означава да понесеш санкция, ако не изпълниш закона. Ако не гласуваш, търпиш икономическа санкция, вместо да понесеш социално (само)порицание или морално (само)осъждане – далеч по-силни мотиватори от икономическите. Е какво, ако не получа ваучър за 20 лева. Хайде пък да посмее някой да ме лиши от правото на дадена социална услуга, например да детето ми да ходи на детска градина, след като не съм гласувал. Възмутителна дискриминация, нали? Нереципрочна на простъпката ми мярка. Каквото и законово условие да се въведе, то би усилило усещането за несправедливост. Вместо горд гражданин, се превръщам в гузен поданик. Гласуващ от страх да не ми се случи нещо неясно колко лошо. Карат ме да обичам държавата си насила, а някак ми е по-леко да я обичам дори на инат.

Струва ми се, че най-страшното обаче би се случило на следващия ден след изборите, когато се разбере, че активността не се е повишила особено. Нова вълна от национален нихилизъм би плиснала отрезвяващото си, но и омерзително въздействие върху и без това изтънялото ни самочувстие.

Понастоящем в света има 24 държави, въвели задължително гласуване (11 само в Латинска Америка). 14 от тези държави не преследват негласувалите, тоест задължението е с пожелателен характер. В Европа Белгия и Гърция са с такъв режим, но Белгия го е въвела заради напрежението между съставляващата я валонска и фламандска общности. Гърция – заради множеството си острови и трудната комуникация помежду тях. Ние имаме ли такава специфична причина?

Мажоритарното гласуване носи илюзията, че ще гласуваме по-скоро за личности, а не за партийни листи. Като оставим настрани очевидната несправедливост на това гласуване – партията, спечелила 51% би спечелила 100% от депутатските (или съветническите) кресла, следва да си припомним, че в нашата държава пропроционалната система е организирана в 31 избирателни района, което води до 31 водача на листи и следователно мажоритарна разпознаваемост на личности. Не това е слабостта на системата. По-добре да се обърне внимание на неравностойността на тежестта на гласовете – на последните избори през 2013 г., при средна тежест на един мандат 11000 гласа, един депутат от Видин бе избран с 474 гласа! Методиката очевидно се нуждае от подобрение, но трябва ли да сменяме основополагащия принцип? Няма какво да се залъгваме, при явната политизация покрай изборите хората пак биха избрали партийния си кандидат, нищо че вече е мажоритарен. Дали зад вопъла за мажоритарна система не се крие скритото желание да няма партии, отдавна витаещо повече или по-малко явно в обществения дебат? Популистко, твърде популистко.

Електронното гласуване. За да коментираме ползата от него, ще припомним една история, разказана отново от Стивън Левит.

Всички знаем швейцарците колко много обичат да гласуват. След като обаче избирателната активност там започва да спада през годините, властите решават да въведат улеснение. Всеки имащ право да гласува започва да получава автоматично плик с бюлетини по пощата, който той може да си попълни и да върне обратно. Вече няма нужда да се бие път до избирателната секция в дъждове и снегове – цената на гласуването се е понижила значително. Следователно, както би предсказал икономическият модел, избирателната активност би се повишила съществено. Така ли се е случило?

Съвсем не. Всъщност избирателната активност е намаляла в голям брой райони, особено в малките кантони и малките общности в кантоните. Това последствие би следвало да въведе в сериозен размисъл адвокатите на електронното гласуване, които пледират, че след като има улеснение на вота, активността ще се увеличи.

Защо активността е намаляла? Най-вероятно отново изглежда обяснението, свързано със социалното измерение на действието „гласуване“. След като гласуването в секция е било единствената опция, имаш мотив, дори усещаш обществен натиск да отидеш там, за да те видят, пише икономистът Патриция Функ. Мотивацията може да бъде очакване за социално одобрение, ползите са да бъдеш възприет като ориентиран към обществото или пък да избегнеш някакви неформални санкции. В малките общности хората се познават по-добре и шушукат кой си изпълнява социалните ангажименти и кой не, затова придържането към нормите е особено силно в този вид общности, твърди тя.

В нашия български случай, въвеждането на електронно гласуване, дори само като паралелна възможност, би увеличило и усещането за дискриминация – между технически грамотните и другите, между града и селото, между богатите и бедните, между умните и не чак толкова. „Не си ме видял в секцията, защото съм гласувал електронно, гледай си работата.“

Желанието за въвеждане на технически лостове, че да се вдигне нивото на активността, до голяма степен е свързано с „рационално нерационални“ предразсъдъци и е най-малкото със спорен ефект. Далеч по-силен мотиватор биха били значимите идеи и смислените личности, които партиите издигат, за които си струва да гласуваш. Така да подхраниш усещането си за принадлежност към обществото, а не да потъваш в размисли – съзнателни и подсъзнателни – колко ти струва да гласуваш.