Неверието българско или оптимистична теория на нашия народ

Много ми стана.

Онзи ден, веднага след изборите, една жена в аптеката, когато се оказа, че й го няма лекарството, започна да кълне люто по държавата и политиците. Нищо, че лекарството беше някакво съвсем специално и лекарят ѝ казал, че се намира трудно. А аптеката – частна.

Да беше само тази жена, а то на всеки ъгъл някой нарежда по държавата. Един собственик на квартално ресторантче ми заяви, че държавата е крива, защото персоналът го крадял; милият, хич не се беше досетил, че той също краде келнерите и бармана, след като им плаща под масата и не ги осигурява. Всъщност и единия, и другите крадат държавата, но – според всичките е виновна тя самата, разбира се. Друг познат навика държавата, защото данъчните не знаели какво искат, а след това ме светна на хватки като например как да си купиш фирмена таратайка, която няма да караш, но ще така можеш да минаваш на сметката на фирмата си всичкия разход за дизел на новата си лична кола. Обаче – пак държавата крива, че го тормозили с проверки.

Мрънкат и на високо ниво. „Каква е тази държава, която“ … подслушвала министрите си, беше проплакал дори омбудсманът. В редицата на мрънкачите се натъкми и даже и мастития Батков, на който държавата му виновна, че не пускала Южен поток и зарад туй драматично страдал любимия „Левски“.

Мрънкането по държавата си е национален спорт не само у нас. Според колеги, работили къде ли не из Европа, германците са вероятни първенци и в този спорт. Не изоставаме от тях май само тук.

Уви, „скапана държава“ стана израз, набрал главоломна скорост, когато се сещаме за собствената си държава, независимо кой е крив за дадена неудача. То в крайна сметка все държавата си е виновна, ама чак пък да си я наричаме скапана… А „кой“ е държавата? За огромна част от нашите сънародници държавата е някаква инстанция-патрон, която съчетава в себе си функции на приют, банкомат и арменски поп. Всичките безплатни. Държавата – бяла и добра, обаче олицетворявана от политици. Мръсна пасмина. Чиновници. Корумпирани мръсници. И монополи. Мошеници, обирджии. Всичките – живи негодници.

Кой обаче е събирателният образ на всички, представляващи държавата? Народът, разбира се. И как да не започнеш да кълнеш и по него. Едни вече не толкова млади, някога били забавни телевизионни водещи, се задавяха в гъгнив смях всеки път, когато произнасяха със сакрален апломб: „Ние сме малък, но за сметка на това м-н-о-г-о прост народ“. „С този прост народ изходът е само Терминал 2“, обичаше да казва един местен бизнесмен, който именно заради добре работещия народ във фирмата му, почти не разбра какво е криза. Дори политикът-икона Костов беше заявил след слизането си от трона на властта, че народът не го разбрал, следователно не го заслужавал. Какво да говорим, прост народ, слаба държава.

Държавата – невъзможно добра в идеалната ни представа, е скапана в реалността. Естествено, заради народа – безобразно лош.

Който обаче си мисли, че това мрачно до тъмночерни краски отношение към народа, ерго държавата, е избуяло само през последните 25 години, здраво се лъже.

„Българска работа … това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“ – пише Иван Хаджийски някъде около 1940 година в поредицата си от есета, станали известни по-късно като „Оптимистична теория на нашия народ“.

„Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката – песимистична“, пък заключава Станислав Стратиев в своето есе „Българската участ“, писано през 1991 година.

Много обяснения са се изписали защо сме такива. Националното ни самочувствие се е пречупило някъде покрай Първата световна война. Поредица от национални катастрофи. Неосъществен национален идеал. И след това… Трагично разпънати между западния и източния модел. Смачкан национален елит. 45 години комунизъм. И след това… Европейски съюз, ама последни в Европа.

Робство. Дарена свобода. Малка държава. Бедна. Клета майка България. Национален нихилизъм.

„Понятието „държава“ е най-отвлечено в съзнанието на българина“, пише през 1933 година Найден Шейтанов, „Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата.“ Националният нихилизъм е управленско своеволие и гражданска пасивност.

Нихилизмът води до неверие у обикновения човек, че може да има принос в това държавата да се справи, неверие и у обществено знатния човек, че може да „оправи“ държавата.

Споделих преди време на позната журналистка, че се занимавам с въвеждане на подобрения в един държавен сектор; тя ме погледна снизходително и заяви, „У нас нещата се правят само когато някой има таен интерес. Очевидно ще го приватизират тоя сектор“. Тази дама отразява съдебната власт за известна столична медия и очевидно разбира тези неща. Но инак пише ангажирано за съдебната реформа. Ангажирано неверие.

Неверието, когато пропие тъканта на националния дух, довежда хората до всички човешки пороци. Не вярваш на човека край себе си, преизпълваш се с подозрителност. Завиждаш. Интригантстваш. Изпитваш неверие към добронамереността. „У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване на противното лежи върху него“, написа Иван Хаджийски.

Не вярваш в успеха. И чуждия, и твоя. Губиш хъс да следваш неотклонно пътя си, препятствията те спъват. Спортните успехи на нацията се ограничават само до разплакани лица на спортисти, изтървали златния медал. Изпитваш неверие към лидерите си. Шефът е далавераджия и простак, кметът е надут пуяк, а по-нагоре… на кръст да ги разпънеш.

Неверието като икономическа последица се превръща в недоверие към размяната, склонен си да разменяш по-скоро евтини некачествени стоки, защото скъпите са най-вероятно измамни (Акерлоф – „Пазар за таратайки: несигурност на качеството и пазарен механизъм“). Така правенето на бизнес е да пробуташ нещо калпаво – я имот, я продукт, я идея. Ползата се измерва със степента на хитруването – от мащабно жилене за големите до кротко мишкуване за малките.

Неверието значи да не си правиш труда да ходиш на избори. Или ако отидеш, да гласуваш за екзотична или за сиромахомилска партия. Или да избереш бабаита, макар да знаеш, че миналото му не е чисто: ако предпочетеш онзи, който иска реформи, се съмняваш, че по начало, след като всичко е сбъркано, той не може да предложи качествена идея. Или да избереш очевидно нелепия в проявленията си, но думкащ се в гърдите патриот: той удовлетворява едновременно неверието към новото, така и рудиментарната нагласа да търсиш корените си, след като фундаментът на идентичността ти е разкъртен.

Неверие към държавата, неверие към справедливостта, неверие към смисъла на нещата. В безпътицата си мразиш всичко покрай тебе. И живота дори. Онзи ден на един некролог близките написаха „Там стой! Тук лошотията не свършва.“

Неверие към бъдещето. Не гледаш напред, към хоризонтите на усъвършенстване на себе си и на нацията, а назад, към травматично търсене на изгубената твърда почва. След като държавата – и народа – са поначало лоши, спиралата на пропадането ти те запраща към външни фундаменти. Мрази Турция, обичай Русия, съмнявай се в Запада. Вътрешният темел, на който смееш да се опреш, се свежда единствено до – почитай Ванга. Спасителят е някъде отвън, тук можеш да се осланяш само на чудо.

Така се превръщаме в общество от неверници. Автогенериращи се гяури. И дегенерираща нация. Разпъната някъде между „Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле“ и „Оптимистична теория за нашия народ“.

„Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност“, казва Иван Хаджийски. Но казва и: „самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес, показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата“. Духът значи да имаш вяра. Точно обратното на неверие.

Много ми стана.

Въпреки всичко… Когато бях дете, някъде през 70-те, забелязвах, че някой редовно чупи току-що сложените фенери и пейки в парка на родния ми град. Сега фенерите и пейките оцеляват далеч по-дълго, далеч по-дълго.

Вяра е да направиш първата крачка дори ако не можеш да видиш цялото стълбище, по израза на Мартин Лутър Кинг. Най-напред – да се отърсиш от знаците на миналото и да имаш вяра в себе си. Да забравиш всички думи в речника си, които ни самоопределят като скапани и калпави. И да не се боиш да правиш първата крачка.